Аз умирам и светло се раждам... – Димчо Дебелянов
Един от най-нежните и обичани представители на българската поетична плеяда – Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1886 година в патриархалното, китно, възрожденско градче Копривщица. Неговото рождено име е Динчо, само че в литературната ни история ще остане като Димчо. Красивата природа на родния край, неговите песни и митове остават вечно в душата на сензитивния предстоящ стихотворец, който в своите стихове неведнъж се връща към тях, възпявайки ги.
Едва деветгодишен, Дебелянов губи татко си и фамилията му се реалокира в Пловдив, където безгрижното детство на тихото и свенливо момче се сблъсква с отчуждената забързаност на огромния град. Там, като гимназист, той прави своите първи, плахи опити да написа стихове. Всички те по-късно са изгорени.
През есента на 1904 година фамилията му се реалокира още веднъж – този път в София, където през 1906 година Димчо приключва I-ва Мъжка гимназия. В столицата през тази ера е съсредоточена българската културна и литературна интелигенция, срещата с която предопределя креативния път на юношата. От този миг ориста му остава вечно обвързвана с поезията. Стремежът на Дебелянов към самоутвърждаване и навлизането му в сериозното литературно занятие стартират през 1906 – 1907 година, когато неговите стихотворения се появяват на страниците на списаанията „ Съвременност “ и „ Българска колекция “.
Дружбата с Николай Лилиев и Димитър Подвързачов подтиква и укрепва тези първи трепети на поета, белязани от юношески стремления и любовно възприятие. В първите му опити се усещат лирични откровения, в които безспорно прозира въздействието на Пенчо Славейков – духовният лидер на младото потомство български създатели от началото на XX век. Въпреки това, в ранната лирика на Дебелянов се вижда раждането на самобитен и саморасъл гений, на ярка и отчетлива креативна характерност на предстоящ огромен стихотворец, който ще се трансформира в един от най-обичаните и четени лирици на българския книжовен хоризонт.
По времето, когато Дебелянов печата първите си стихове, изпълнени с фантазии, възторзи и пламтяща безутешност на любовните терзания, типични за младежката душа, отрезвяващата действителност на битието на малък служител задушава младия стихотворец. След довеждане докрай на гимназията той постъпва в Метрологичната станция като надничар, а по-късно работи като пресметач по земеделска метрология. Призванието му на създател го подтиква трескаво да търси метод да разполага с задоволително време за литературните си занимания, а по едно и също време с това да изкарва прехраната си. През 1909 година Димчо напуща тягостната за него чиновническа служба и стартира редица други краткотрайни занятия – кореспондент и коректор за вестниците „ Ден “ и „ Балканска естрада “, стенограф в Народното Събрание и Софийска община, преводач от френски и съветски.
През 1910 година, дружно с Димитър Подвързачов, издава първата българска поетическа антология „ Българска антология. Нашата лирика от Вазов насам “. Приятелският кръг на Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Георги Белев, Георги Райчев, Людмил Стоянов и други дава убеденост и блян към рационализиране на младия стихотворец, въвеждайки го в очарованието и креативната атмосфера на столичната бохемската интелигенция. Така за извънредно малко време плахият и сензитивен юноша израства в творчеството си и след 1910 година основава най-зрелите си шедьоври. Същата година той написа своята емблематична „ Черна ария “:
Аз загивам и ярко се раждам –
разнолика, нестройна душа,
денем неуморно построявам,
през нощта без прошка разрушавам.
….
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за кей умира
низ велика пустиня развян.
В зората на своята поетическа зрялост младият лирик разкрива комплицираната противопоставеност на вътрешния си свят – една постоянно търсеща, комплицирана и дълбока персона, чиято противоречивост непроменяемо бележи неговия къс житейски път. В този смисъл „ Черна ария “ е изповедта, в която Димчо Дебелянов, посредством кристално чистите си строфи, се саморазкрива най-пълно на своите читатели. През 1912 година копнежът по родния дом и утехата на фамилното огнище, надалеч от студенината на огромния град, раждат шедьовъра „ Да се завърнеш в бащината къща “:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разпростира
да приласкае скръбни и нещастни…
А през 1913 година във вестник „ Смях “, с посвещение „ на Зв. “ е оповестена за първи път известната елегия „ Аз желая да те помня все така… “, плод на сантименталната връзка на Димчо Дебелянов с учителската Мария (Мара) Василева – Звънчето:
Аз желая да те помня все по този начин:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми печален лик склонила.
….
Градът надалеч тръпне в мъждив пушек,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни като че ли по е свята,
тъй като би трябвало да се разделим…
Не след дълго тя умира от туберкулоза, а житейските неволи не престават да съпътстват Димчо – ориста на служител, от която непрекъснато бяга, го води във Върховната счете палата като докладчик. По същото време поетът е съредактор с Димитър Подвързачов в списание „ Звено “, където разгласяват Николай Лилиев, Димитър Стоянов, Христо Ясенов, Йордан Йовков и Гео Милев.
През Балканската война Дебелянов служи като редови войник в Самоков. Следващата година е изместен в Школата за запасни офицери в Княжево, а две години по-късно е създаден в чин подпоручик. С експлоадирането на Първата международна война отпътува на Южния фронт като доброволец. Малко преди да тръгне за фронта, като че ли воден от съдбовна съдба, Димчо посещава Копривщица, с цел да зърне – както се оказва – за финален път бащината къща. Няколко дни преди гибелта си поетът би трябвало да излезе в отпуск, само че на негово място отпътува различен. В последните часове преди съдбовния изстрел, лишил живота му, Димчо не стопира да твори – написва фамозните си военни произведения „ Сиротна ария “ и „ Един погубен “:
СИРОТНА 
ПЕСЕН
Ако почина на война,
жалост никого не ще попари –
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и приятели.
Ала сърце ми не скърби –
приневолен живя сирака
и за разтуха може би
гибелта в победа ще дочака.
Познавам своя път нерад,
благосъстоянията ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с наслади несподелени.
Ще си отида от света –
така както съм пристигнал, безприютен,
спокоен като песента,
навяваща непотребен спомен.
ЕДИН УБИТ
Той не ни е към този момент зложелател –
живите от враговете
бурна ги вълна опустоши
нейде към отсрещний бряг.
Ето, в хлътналия слог
легнал е умерено блед
с примирена тъга втренчен
в свода явен и бездънен.
И 
по сивата земя,
топлена от милувки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.
Кой е той и де е бил?
Чий го вик при нас докара,
в ден на вихрени победи
да почине непобедил?
Клета майчина ръка,
ти ли го в злочестина черна
с думи на обич безгранична
утеши и приласка?
Смешна жалост, нелепа жалост,
в грохотно, грубо време!
Не живот ли да отнеме
той живота собствен е дал?
Съдбата на тези две стихотворения е извънредно забавна. Сутринта на 2 октомври 1916 година, на левия бряг на река Струма, сред Серес и Демир Хисар, като пълководец на 5-та рота, Димчо Дебелянов умира в стълкновение с англо-френски войскови елементи: „ Изведнъж, както стърчеше прав, той подвигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, само че не можа… “ (Из спомените на Тихомир Геров, очевидец на последните мигове на поета). На идващия ден тленните остатъци на поета са положени в гробището на демирхисарската църква „ Благовещение “.
Четири години по-късно, до момента в който почиства шинела на брачна половинка си – поручик Тома Томов, брачната половинка му намира, скрити в маншета на дрехата, две дребни изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди борбата на 2 октомври 1916 година Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Заръката на поета е, в случай че загине в багра, командирът му Тома Томов да съобщи листчетата на Димитър Подвързачов. Историята на двете стихотворения става ясно едвам през 2010 година, когато внукът на Светослав Минков – Светослав Танев, я споделя на литературния историк Румяна Пенчева, началник на отдел „ Фондове и литературно завещание при Националния книжовен музей.
През 1920 година Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират творбите на Димчо Дебелянов, до тогава оповестени само в разнообразни периодически издания, и издават неговата първа стихосбирка. През 1931 година, по самодейност на кръжока „ Живо слово “ и на Димитър Подвързачов, костите на Дебелянов са пренесени от българската черква в Демир Хисар в родната му Копривщица. През 1934 година скулпторът Иван Лазаров извайва затрогващата фигура на седналата на прага майка, вперила взор в пътя: „ И въ кротъкъ унесъ чака тя, да пристигна нейното дете “. Оригиналът на статуята през днешния ден се намира в двора на къщата-музей на поета в Копривщица.
По сходство на доста други велики български създатели, виталният и креативен път на поета е пресечен без време, ненавършил 30 години. И също, както всички тях, посредством нежното съвършенство на стиха си, той остава вечен за поколенията българи.
Инфо: www.bulgarianhistory.org
